Истории

За бялото и черното коте

Когато бях малка, вкъщи отглеждахме всякакви животни – котки, папагали, куче, даже и хамстер. Не едновременно, би било интересно предизвикателство, а в продължение на всички безметежни години на моето щастливо детство. С всички любимци се разбирахме перфектно, освен с котките. Имахме две – една сиамка и една с тигрова украса, които не се задържаха много около нас. Сиамката, като голяма част от себеподобните котки, беше проклета. Драскаше и хапеше наред, не беше от тези, любвеобвилните, които по цял ден мъркат и заспиват в скута ти. Прекарваше дните си освен с нас и с другата котка – Мацина, която беше дошла от улицата, но ни удивляваше с красивия си тигров тоалет и благ характер. Тя беше по-добрата, но за съжаление не помня много за нея, освен тигровите шарки. Явно проклетията оставя по-трайна следа в спомените ни. По-малко от година, след като дойдоха при нас, двете котки поеха отново по своя път към други приключения и семейства. Един слънчев пролетен ден, сиамката избяга от балкона ни (бяхме на първия етаж). Явно реши да драска и мяучи при други деца. Малко след нея си тръгна и Мацина, просто не можеше да се разбира добре с новото попълнение на нашия животински кът – малката немска овчарка. Не че страдаше от нея или нещо… Напротив. Тя беше тази, която дереше носа на новия член на семейството всеки ден – къде от ревност, къде за да се закача. Кучето търпеше, търпеше, но след като малко порасна, започна да си връща. Това беше моментът, в който Мацина изчезна от двора. Предполагам, в опити да си намери някое по-спокойно място за мъркане.

Две десетилетия по-късно, желанието ми да имам котка съвсем се беше изпарило. Бях на друг континент и живеех съвсем сама в голям апартамент с прилична гледка на етаж 15 в нова кула в Абу Даби. Гледката беше добра, но дълго време нямаше с кой да я споделям. Не че имах много време за споделяне от работа, но това е съвсем друга тема. В един от тези горещи, ама много горещи дни в пустинята, когато температурата лесно достига до 50 градуса по C, на улицата ме засече местен младеж, от онези с белите дишдаши. Доста упорит беше този младеж след срещата ни, то не бяха торти-изненади, изчаквания пред блока и какво ли не. Аз обаче бях категорична и нищо друго не ме интересуваше, освен работата ми. Не че срещата с този местен е толкова важна, не е. Но историята го свързва с едно бяло коте, съвсем малко, което той реши да ми даде за отглеждане. Ей така. Не бях сигурна изобщо. Ама никак. По цял ден бях в офиса, често по 12 часа на ден. А то беше бебе. Както и да е, котето беше оставено, а аз го кръстих Жул. Бяло със сини очи. Помня го вечно мяукащо и вървящо след мен. Спеше с мен, ставаше с мен. Започвах да се привързвам. Веднага след като го взех, забелязах, че има някакви странни обриви. Заведох на лекар, който ми предписа котешки лекарства. Давах ги строго по план, но скоро забелязах, че цялата започвам да се обривам, а сърбежът беше нетърпим. Всяка дреха, която се беше докоснала до котето, ме заразяваше отново. Ставаше все по-зле. Докато бях в офиса, не можех да спра сърбежа с нищо. Всички мои приятелки отказваха да идват вече на гости, заради котето. По-малко от месец беше при мен и се наложи да го върна на неговия първи притежател. Не можех да се справя, определено. Колкото и да го харесвах и започвах да се привързвам. Малко след това се върнах в България за лятната си ваканция. Посетих кожен лекар и тя ми изписа не един, не два, а цели 9 крема за мазане по сложна схема, следваща математическа формула от висшата математика. Дълго и упорито се лекувах, за да премахна тези сърбежи. Отне ми може би няколко месеца. Наложи се да хвърля всички дрехи, до които се беше докоснало котето, защото дори след пране, отново ми връщаха екземите. Това беше историята с Жул, кратка, но запомняща се.

Минаха няколко години, аз все още се подвизавах в пустинята. Обаче вече делях гледката с моя мъж, този път на етаж 12 в небостъргач в Дубай. Един ден, явно решила, че историите с котките в моя живот не са ми достатъчни, или с желание да създам някоя с малко по-позитивен край, му предложих да си вземем…черна котка. Имах си една мечта, да живея с мила и добра черна котка със зелени очи, която да ме посреща вечер след работа и да се гушва кротко в скута ми, мъркайки. Той взе, че се съгласи. И ето, видях обява, че се подарява малко черно коте в Спрингс, на по-малко от 1 км до нас. Чудесно, запалихме колата и отидохме. Котето беше черно със зелени очи. Още бебе. Подариха ни го. И двамата се зарадвахме и го взехме, не подозиращи изобщо, че това е първата му нощ без майка му. Добре беше някой да ни каже какво ни чака в тази нощ…

Кръстихме го Блеки. Беше мъжко. Та вечерта… Започна едно непрекъснато маукане, майка си търсеше, явно. Сега, от камбанарията с три деца, осъзнавам, че беше като едно новородено бебе без майка си. Мъжът ми ставаше през час, гушкаше го в опити да го успокои, някак. Блеки не го припозна като майка си и го надра целия – в опити да се измъкне. Тогава той ми предложи аз да се опитам да го успокоя. Отказах, след като видях щетите на малките нокти по кожата му. Някак избутахме нощта, супер уморени и раздразнени, но аз вече с мисъл, че може би мъжът ми ще стане добър баща, щом така съвестно се грижеше за Блеки цяла нощ… На другия ден отидохме на работа, а вечерта се върнахме с куп изненади за него – играчки, лакомства, мляко… Блеки тук, Блеки там. Нямаше и следа от Блеки. Претърсихме всеки ъгъл на апартамента, както и терасата, гардероба, всичко. Пробърнах всички дрехи наопаки. Виках го. Не се чуваше даже и маукане. Страшно много се притесних. Реших, че е скочил долу, след като го няма никъде (търсихме го 3-4 часа).  При тази перспектива започнах да плача. Мъжът ми слезе да провери тази версия, все пак 12 етаж… Не, нямаше го Блеки. Хм. Не помня как, но последните ни опити да го открием завършиха в банята, като го намерихме сгушен кротко в една малка дупка под бидето на тоалетната, явно скрил се от нас. Отново започна да дере и да се опитва да избяга. Диво коте. Остана у нас точно 48 часа, след което с мъжът ми взехме единодушно решение, че не можем да се справим с ролята на майка котка и го върнахме на неговите стопани и на … майка му. Те не бяха особено учудени, обясниха ни, че това е съвсем нормално в началото. Хм… А какво ли ни очакваше след това? Уикенда отпрашихме за кратка почивка до Фуджейра, да забравим за събралото се от Блеки напрежение.

И така приключиха нашите опити да опитомим коте вкъщи. Сега отглеждаме черно куче и сме си добре. Зная, че има и други котешки истории, за по-успешно съжителство. Просто това е нашата.

You Might Also Like

No Comments

Leave a Reply

%d bloggers like this: